Едните се кланят, другите помнят

Два враждуващи митинга противопоставиха възгледите на няколкостотин души относно миналото на страната ни. Това не бе професорски диспут за създаване на нов исторически учебник, а освиркване, скандирания, плакати и знамена пред паметника на Съветската армия в София. Построеният през 50-те години на миналия век монумент отново се оказа в центъра на идеологически спор. Една от фракциите искаше демонтиране на паметника, като символ на насилственото налагане на комунистически режим в България. Другите от своя страна (естествено начело с младежката организация на БСП) отстояваха с контра – демонстрация тази „част от българската история и култура".

Спорът за паметниците за възхвала на съветския войник не е от вчера и не засяга само столицата. Подобни има и в други български градове. Монументите всъщност не са толкова важни, колкото идеологията, която навяват. Същата тази, развявана със знамената на защитниците. Младежите от партията „столетница" (какъв невероятен антоним!) свириха сбор под червени байряци с лика на Че Гевара. Няма вече, Ленин, Сталин, новата генерация „червени" залага на южноамериканския романтизъм в борбата, но срещу кого?! Световният империализъм звучи архаично, класовите неправди също, че чак да им се чуди човек защо такова лице на „идеята" са избрали. Всъщност едва ли и те самите са го направили, предвид факта, че спомените им са бегли за онзи строй, та камо ли втълпените възгледи – националното няма значение, важно е да сме интернационалисти! Добре, че прадедите ни не са изповядвали същото по време на българското Възраждане. Все още по училищата ни щеше да се изучава сигурно гръцки, а църковните служби да са още по – непонятни...

Всъщност паметникът е необходим. За едните да е постамент на идеологията им за слугинаж, а за другите – просто никога да не забравят миналото, защото забравата винаги води до повторение на „материала".