Национален траур за мъртвата държава

Мълчаливци, тарикати, сиромаси, депутати сведоха глави

 Европа мисли. Дълбоко самовглъбение от страна на водещите икономики как да спасят от бракуване финансовия механизъм на ЕС. Те мислят, Гърция стачкува. След времената на елинските философи, на юг от границата ни вече не обичат мозъчните упражнения. Лежат си, чини се, на стари лаври.

Ние от друга страна вече сме го измислили. Стягане, обтягане, нови дупки на колана, че чак се хвалим с дисциплината си!? Обичаме да се тупаме в гърдите, които пък са разположени малко над голия ни тумбак. Докато викахме „булгар, булгар" и студ скова страната, затрупа ни снега и лъснаха старите похвати в по българскому свършената работа. Градове, села, паланки, магистрали и други неактуални пътища стоят непочистени. Бяла магия за окото. „Машини имаме, пясък и сол също", а снежните проблеми лютят като пипер. Вместо да се тупнем в гърдите, този път се изпляскахме селската по челата, гледайки как в Япония пътят се вие като черна змия край 3-метрови преспи. Вероятно защото там първи виждат слънцето, а докато огрее до нас…

Страната изживя и поредния си национален траур по причина „Пак някой си е чоплил носа, вместо да си свърши работата". От най-ниските до най-високите инстанции започнаха да си прехвърлят отговорности. В това ни бива, ама най-много. Властта означава пари, не отговорност. Не са луди овцете, които пасат в разградения двор, я. Отдавна трябваше да пренесем някоя дата в жертва на ежегоден национален траур. Спуснати знамена в памет на погребаната българска вяра в държавата и във всички нейни чиновнически издънки. Скромен постамент в центъра на всяко градче ще ни служи за поставяне на по един венец. Държава нямаме, вяра тоже, но не издадохме и стон, за да спасим поне едната.

Нашата сила, както споменахме, е другаде-тупането в гърдите.

Защо стигнахме дотук?

Сиромашка пот за гърне фасул, без напрягане за гърне злато

Ако вложим и една трета от усилията си, хвърлени в следване бляновете за бързо забогатяване, в общественозначими дейности, бихме достигнали неподозирани висоти в европейския си статус. Но не би. Теорията за богатството на земята ни бяга от контекста на урожая от земеделска продукция. Пълно с истории за несметни съкровища, иманета, оставени от още по-мързеливи, но „далновидни" за времето си хайдути, чорбаджии и всякакъв друг контингент. Има нещо вярно, но май картите са повече от сандъците с пендари. Вроденият мързел определено също има пръст в цялата балканска митология. Да се шмугваш всяка вечер под одрипаната завивка на немотията, не пречи да бленуваш гърнето с жълтици, чукнато случайно по време на кърските неволи с окопаване на нивата. Забърсаната пот от нощната превъзбуда обаче, е нищо пред „угрозата" да копаеш тонове злато цял живот за чужда компания с интереси към ценните метали. Все пак за едното трябва трудов договор и бачкане, а другото е „по-лесно"-максимум късмет и поне минимум заможни роднини от далечно коляно. Странно е, че преходът роди безчет родопски „донкихотовци", въоръжени с копнежи и металотърсачи, но малцина санчовци, обвързани с пресметливия капиталистически нюх. И да имаше такива, то те бързо бяха „облъчвани" от манталитета на предните, дори разбирайте-в напълно политическия смисъл на лесното богатство.

Едно е сигурно-никой не иска да е беден, но не желае и да положи необходимия труд за това.

Мразя кабинета на началника, не и креслото му!

Този народ като го тресне безизходицата и започва да се осланя на три неща-несметните залежи от алкохол из родината, мнимата подкрепа на гледачки и успокоението за безпрепятственото бъдеще, богати роднини. Трета точка от теоремата обаче, е най-редкият помагач. Затова на глава от населението тук се разлива толкова огромно количество пиячка, а работата за представителите на мистиката не секва. Имаме си всякакви-гледачки, баячки, магове, мигове, предаващи различни по вид фокуси и все за добруване. То не са бобени зърна, фасулени кълнове, кафе, карти, ориз, мастика… Всъщност, на това последното „гледаше" един агент от Махалата. На третото питие се кълнеше, че имал видения подобно „Нострата…ъъъ, кък беши им`то там… ба-ти знаиш", викаше завалата и се хилеше,откривайки единствените си три зъба в устата. Ама, инак, май наистина видения имаше, защото един път удари 1000 лева от тотото и тогава-2 седмици факсовете от горе  не го оставиха. Общото между двете „породи" е, че след определено количество „облъчване", абсолютно винаги попадат в третото измерение. Връщането оттам пък винаги е придружено с главоболие.

Друго модерно пожелание било: „Ей, още като те видях и ми се откри-голям човек ще станеш, да знаеш. От кмет нагоре…".

Егаси мечтата и видението! Да станеш кмет! Ама най ни бива в големеенето, а?

Най-вероятната хипотеза за произхода на думата „кмет" е от латинската форма comete(n), която означава спътник, другар на владетел или вожд; лице от свитата на владетел. Формата за родителен падеж на същата дума се сочи за основа на думи като комит, комита. По-късно започва да означава и чиновник. Върху славянска почва думата развива и нови значения: велможа, висш чиновник, уважаван и угледен селянин. Интересен факт е, че глаголът „прикметвам"- означава отивам неканен, натрапвам се.

Следвайки етимологията на думата и нейните производни преди години доц. д-р Борислав Георгиев бе направил следното изказване по Националното радио: „За да бъдат новоизбраните кметове наистина кметове, сиреч изтъкнати, уважавани и угледни хора, нека те да кметстват в общините си, а не да комитстват в тях, за да нямаме чувството, че те са ни се прикметили".

Българинът обаче е особено животно. Нашенецът мрази властта, но… само когато не е част от нея. Тя от своя страна пък му отвръща с взаимни чувства. От години военните действия в битката „гражданин-властимащ" не стихват. Нищо ново по нито един от фронтовете, независимо дали са в голяма община или нейде в затънтената периферия на Родопите. Но докато медийният отзвук е що-годе спирачка за събитията из широката агора на общинския център, то на селския мегдан нещата стоят другояче. Именно там е директният допир между двете страни. Затова и всеки градски гайджин, решил да утоли жажда в местен хоремаг, може да чуе полушепота на омразата, завистта или жестоката истина. Същата онази, за която се загатва и по неговата агора, но в малък мащаб. С тази разлика, че извън селската кръчма цялата сила на закона е съсредоточена в ръцете на comete. От чашка на чашка се зараждат обвинения в корупция, арогантно поведение, престъпно безхаберие. За вкус понякога се поръсва и с физическата саморазправа. Кой е прав и крив, едва ли може да се каже. Факт са само местните мълви, за които всяка агитка си има своите версии. Вероятно това е и причината за прастарите властови апетити независимо от географската ширина.

Да можеш да пиеш, па да знаеш с кого

Британският вестник „Дейли експрес" писа преди време, че жителите в провинцията били по-склонни да изневеряват на партньорите си. „Дневният" се позовава на резултатите от проучване на Острова. Повече хора извън големите градове смятали, че забежката ще им се размине.

Ако на запад от Калотина са мегаполисите на европейските ценности, то ние сме определено в провинцията. От близо 500 милиона граждани на Евросъюза, явяваме се около 7 000 000 „кръшкачите". С мисълта, че вечно ще ни се разминава успяхме за отрицателно време да запушим фондове и да понесем всички възможни негативи и смръщения поглед на недоверието върху себе си. Други, за разлика от нас, поне съградиха стандарт, чийто близък спомен кара в момента тълпите да буйстват из площадите. Тук разбира се, може доста да се поспори, кои в действителност спазват правилата и кои са тарикатите, но без особен смисъл. Все едно столични ченгета да спрат шофьор с 1,64 алкохол, а той да се изрепчи, че на него из Кирковско не му правили проблем и при „нагълтване" с 2,5 промила. Сиреч, дупе знае две и двеста, ама главата пати еднакво. Ако на едните им е вродена псевдоаристократщината, то пък на другите не им липсва лукавият сиромашки манталитет.

Друго си е да гаврътнеш чаша абсент на гости у дявола и после… важен, блестящ, елегантен, богат като истински Крез. Времената от Смирненски насам явно не бележат голяма промяна. Хич да не е с Лукавия, достатъчно е да чукаш кристал о кристал с питие, а отсреща да е подходящия човек. И по тази верига като се навържат от кметския наместник и магазинера, та до ритащия топка с премиера. Ми, върви обяснявай после, че корупцията не е динамото на това общество, затънтено дълбоко в европейската провинция.

Изтървахме питомното, сега гоним…

С огромно въодушевление си казахме „наздраве" в новогодишната нощ на 2007-ма. Това не бе каква да е нощ, а последната извън обръча на Европа. Утрото на 1-ви януари щеше да го прати в небитието. Старият континент приемаше за свой равноправен партньор една от най-старите си държави, но до този момент държана на stand by във фоайето пред салона на големите.

Влизането в икономическия конгломерат на Европейския съюз се броеше за върхово постижение, но тепърва предстояха трудностите. На кого му пукаше, поне не и в онази новогодишна вечер с бляскавата церемония на площад „Батенберг".

Малко по-късно истината започна да лъсва. Полският водопроводчик е мъртъв, да живее българският тираджия! Така описа преди няколко години електронното издание Кафебабел опасността от емигрантското нашествие в ЕС. Изданието посочваше, че заплахата идвала от България. Сайтът дори илюстрира публикацията с картината на Ярослав Вешин „На нож", под която пише: „Яростен българин щурмува Европа със своите приятели тираджии".

Поводът за публикацията бе видеоклип на френския представител в Европейския парламент Филип дьо Вилие, който предупреждаваше за опасността от изнасянето на производства в чужбина и социалния „дъмпинг", напомняйки за „българинът, който яде два пъти в седмицата и спи по 4 часа на ден". Въпросният французин се опитваше да втълпи в предизборната си кампания за европейско депутатство, че нашенецът е едва ли не генетично модифициран свръхчовек, чиято единствена цел е да навреди на френския работник. Но не бе само Вилие. И други западни политици се пробваха да превърнат българина в изкупителна жертва за проблемите в самия Съюз.
Простено да им е, но явно при малкия процент истински французи във Франция, сигурно всичко им е проблем. А пък нашенският тираджия е поредното доказателство, че българите ще оцелеят на всяка цена. Гладни, боси, с блянове за имане, мераци за властта, наметнали през рамо торбата с тарикатлъци, 5-6 дипломи за зор заман и едно-единствено желание-да се почувстват поне за малко бели хора… Тъпото е само, че изтървахме със собственото си безхаберие питомното, та тръгнахме да гоним дивото и то за чий х...

Жельо МИХОВ